Ако приемем идеята на Бернард Шоу за театъра, че той е учител и нравствен рефер на обществото, огледало на човешките недъзи и подадена ръка за страдащите души от състрадателното сърце на твореца, то избора на културна практика в този институт е предварително избран и докрай отстояван. Като всяко едно читалище можем да предположим, че всяка една културна стратегия е с мозаечна структура (детски школи, театър, танци) и в общи линии те винаги са разпиляни по неволя в свободните места в желязната решетка на даденостите на един такъв културен институт (сграда, общ брой на помещения, брой квалифицирани преподаватели и не на последно място финанси). В момента читалищата искат да приличат едновременно на забавачница, детска градина, начално училище, световен театър и място за чуждата дума „уъркшоп”. На сцените им се провеждат безсмислени или смислени събрания от стар, по-малко стар или съвременен тип. Забравена е една историчека традиция още при зараждането на това уникално българско явление – че то е създадено целево да ограмотява нуждаещите се от култура, от цивилизованост и като резултат докосването на сърцето с небесната същност на човешката душа.
Ако прегледаме част от репертоарната политика на художественото ръководство на театъра, ще открием пиеси като „Око за другите” и „Бегемот и Венера” на Питър Шафър, „Емигранти” със своята пригодена сценична версия за нуждите на театъра, „Светото семейство” от Дьорд Швайда, „Миниатюри” на Александър Вампилов, „Чашка чай с лимон” от Ингер Хагеруп, българса драматургия: „Пясъчен пъзел” на Яна Добрева, „Всичко се сбъдва” Рада Александрова и „Земетърс” на Илко Иларионов, както и водещият моноспектакъл „Боже! Крокодили!” от Яна Добрева. Читалищният състав е основата на теаътрална къжа „Надежда”, театър със социална насоченост, обслужващ нуждите на лицата, лишени от свобода (2004-2006г.) – обиколил 13 затвора в България с пиесите „Игра на мъж и жена” и гениалната пиеса на Нийл Саймън „Джин и медени питки”. Проект на Ал. Хаджихристов и Коста Цонев, осъществен от Министерство на културата.
Актьорски състав
Хаджихристов-син учи във Великотърновския университет, където създава едни от първите студентски политически театри. Прехвърля се в София и завършва в СУ „Климент Охридски” история и литература, където в Студентски театър прави една от първите си постановки. През 1972 г. става ученик-асистент на професора Гриша Островски във ВИТИЗ, а през 1992 г. семестриално завършва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” кинознание.
Професионалният опит на Александър Хаджихристов започва през 1975 г. като асистент-режисьор в киностудио „Бояна”, преминава като втори режисьор в Студио „Екран”, а през 1999 г. става художествен директор на Демо Телевизия. През 2004 г. създава и бива директор на театрална къща „Надежда”, а през 2010 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов”.
Режисьор
Симеон Викторов е роден на 13 септември 1941 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1968 година в класа на проф. Желчо Мандаджиев. От 1968 до 1971 г. играе на сцената на драматичния театър в Добрич. 1971-1972-ра – в Пловдивския драматичен театър. От 1972 до 2000 г. е актьор в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”, където пресъздава редица образи в пиесите „С любовта шега не бива”, „Представянето на Хамлет в село Долно Туткаво”, „Кабаре Парнас”, „Арсеник и стари дантели”, „Параграф 22”, „Римска баня” и др. Участва в представления за деца. Играе в български и чуждестранни филми. Участва в предавания на Българската национална телевизия и Българското национално радио.
В момента се играе:
„Кастинг за ролята на Жулиета”, автор: Иван Мишев, режисьор: Симеон Викторов
